Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2014 10:48 - Акад. Антон Дончев: Нашият голям въпрос сега е – искаме ли да бъдем българи?
Автор: patzolino Категория: Политика   
Прочетен: 1636 Коментари: 1 Гласове:
6


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
ИЗТОЧНИК: focus-news.net/opinion/2013/12/19/26703/akad-anton-donchev-nashiyat-golyam-vapros-sega-e-iskame-li-da-badem-balgari.html

Юбилейното издание на романа „Време разделно” излезе от печат по повод 50-годишнината на книгата. То се издава от „Братя Василеви”. Изданието беше представено на среща с журналисти, където своето слово произнесе авторът й, академик Антон Дончев. Агенция „Фокус” публикува словото на акад. Дончев, с незначителни съкращения.

Обикновено на такива срещи се задава въпросът: „В това време, в което живеем в момента „време разделно” ли е ?”, и аз съм отговарял, че всяко време е разделно. Сега, обаче както сме се събрали, аз съм принуден да кажа, че май времето, в което живеем днес, е малко по-разделено, от нормалното. Това, което се случва, е до голяма степен ваше създание, защото целият свят не живее в една реалност, а той живее в една виртуална действителност. Това, което медиите създават – особено за хората, които са далеч от събитията - за нас, които сме далеч от Сирия, за провинцията, която е далеч от София – това, което се случва, е една малка част от това, което се случва в действителност. Медиите, които работят с лупа – слагат тази лупа на окото и от една муха се поражда чудовище. Нямате представа какъв ужас е главата на една муха, с тези огромни очи, с тези челюсти, с тези огромни антени – ето това правите. А всъщност мухата си е муха. Трагедията на медиите е, че тази лупа не може да легне върху големи създания, и се получава едно разминаване между това, което вие показвате на света, и действителния свят.
Този проблем, който е в книгата почти се възражда. Някоя партия „Помак”, някакви обиди, че някой е наречен българо-мохамеданин... Тоест навлизаме малко в света на абсурда, което може би е много добре за медиите, но е много лошо за действителността.
През 2000 година ЮНЕСКО свика една конференция в Швеция - лозунг ли е, призив ли е, какво е – „Да разоръжим историята”. Кой как го разбра, си е негова работа. Но аз съм работил с един италиански сценарист, писали сме заедно, Масимо Мерита. Той написа сценария на един филм „Следствието е прекратено, забравете”. И тази конференция, горе-долу, прозвуча по същия начин. Историческото следствие е прекратено, забравете. Специално нашите балкански държави, просто изтъкнаха на ръководителите (там беше и генералният директор на ЮНЕСКО), че да забравим историята си, конфликтите в историята си – това е горе-долу, да забравим кои сме. Защото ние сме народи, които буквално са си пробивали път през историята с оръжие в ръка. Спомням си Кадере, Василикос (бел.ред. Василис Василикос, гръцки писател). Спомням си тези, които дойдоха пеша до Будапеща, защото самолети не кацаха в Белград. Изведнъж се оказва, че историята съвсем не е пепелище, а е огън, който гори в момента, осветява и изгаря. Съдбата на този роман се мъчи да отговори на този въпрос, за паметта и забравата.
На следващата година финландците свикаха друга конференция, не от тази величина като шведската, обаче също с едно много задължаващо заглавие – „Що е свято”. Изведнъж се оказа, че ние и светът се люлеем между тези два полюса. Да забравим конфликтите, да забравим това, което ни е срещало, не само на полето на духовността и на бойното поле, или да си спомним, че има места има личности, има периоди, които са святи. Проблемът е следният - кои неща в нашата история, ние можем да ги наречем святи? Има ли изобщо такива неща? Имаше хора, които казаха, че няма такива неща. Път към Европа, от тук минава трасето. Трябва да бъде голям завоят, движат се с голяма бързина влаковете, вашите пътища не вървят – трябва да минава през гроба на баща ми. Аз пътя ли да гледам, или гроба на баща си? Дали аз, в един момент, не мога да кажа: „Вижте сега, тези неща не можем да ги пипаме”. Не може да пипаме Левски. Не можем да кажем, че сме живели много добре, били сме част от една велика империя, били сме под чадъра на султана и тогава нашият Левски изведнъж става един терорист. Просто - не се връзват при нас нещата. За да защитим Левски, ние трябва да кажем той за какво се е борил, какво е искал, каква е била цялата тази работа. Иначе - бой със сенки. Един боксьор, който размахва ръка.
През 2002 година, се появи статия на една френска преводачка, която атакува остро ето този роман. Нейната поява на ринга предизвика срутване на една общо взето монолитна стена за оценка на романа и романът започна да се атакува. Много остро, много злобно. Като се започне от това - дали го е написал Антон Дончев, или са му го подарили и той плаща, и се свършва, че това един фалшификат. „Голямото четене” – идват при мен от телевизията, водят ми един симпатичен автор, обаче боксьор. Защо сте избрали Ранчев? „Ние искаме да направим филма като бокс, между хората, които защитават романа и тези, които го атакуват...”. Това, за което аз не си давам сметка, и вероятно вие не си давате сметка, това е животът на романа на други езици в случая - САЩ. Романът на английски се продава от 16 или 18 компании. На ден се продават по няколко екземпляра, но на година това прави доста. Има компании, които имат 15 - 16 искания, за да бъде продаден романът. В някакъв сайт има няколкостотин изказвания, които са всички за романа, с по пет звезди, и има само две изказвания, които са против романа. Извинявайте, за какъв бокс става дума, след като в световния интернет стотици хора изказват възхищение, даже бих казал любов, и двама души изказват неодобрение. За какъв бокс става дума? Кой с кого се боксира? „Литературен вестник”, излезе с един брой, в който от първата до 16 страница е против романа, не – против Антон Дончев. Ако това се издаде в отделна книжка – това са 96 страници. Два пъти съм го чел - нищо не разбрах.
Всъщност – за какво става дума? Не се харесва историческата истина ли? Ама защо не се харесва? Това е една проява на световния дух, това е една проява на това, което наричаме българщина. Световната култура се гради по принципа на оркестъра и на хора. В хора - всеки си има глас, в оркестъра - всеки се има инструмент. Всеки народ се грижи неговият инструмент да бъде в ред – пианото да се акордира, цигулката да се настройва, има народи, които искат да бият тъпана. Нека си бият тъпана, те не правят оркестър. Ние сме длъжни да защитим гласа си, да защитим инструмента си – кавал ли е, кавал нека да бъде. Но ти, за да направиш кавал, най-напред трябва да отгледаш дървото. От всяко дърво свирка не става, кавал не става. Кавал става от наше, българско дърво, посадено от нас, полято от нас, отгледано от нас, запазено от нас.
Световната култура иначе върви към тази модна дума - ентропия. Световните енергии се смъкват надолу, надолу, все по-нисши, накрая остава топлина и Вселената умира с топлинна смърт. Засега, единственото същество, което познаваме, което може да промени съдбата на Вселената, е човекът. Той единствен е, който може за променя обстановката, в която живее. Всички други се нагаждат (може да са по-умни от нас). Същото нещо е с културата. В момента, в който една култура, която и да била тя, залее световната общественост, движението спира. Това си е топлинна смърт, това е културна смърт. Ние сме длъжни да защитим това нещо, което се нарича неповторимост. Ние сме неповторими. Може да сме по-лоши, може да сме по-добри, по никакъв начин не сме най-добри. Но ние сме неповторими. Това, което е създадено от нашия народ, не е създадено от никой друг, и това е нашият принос, това е нашият глас. Яйца ли ще пием, топъл чай ли ще пием, за да ни е добър гласът, обаче като се чуе гласът, ще кажат – ето, пее България. Според мен, атаките против този роман и против други подобни романи, това е заглушаване на неповторимия глас на България.
А това, че се появяват партии „ПОМАК”, това, че се отрича насилственото помохамеданчване на Родопите... Основната сцена във „Време разделно” е взета от историята. Мехмед ІІ - Завоевател помохамеданчва Босна. В момента – голямата загадка на Босна, проблемът Босна, е – как така са се появили 2,5 милиона мохамедани в центъра на Балканския полуостров? Как е станало това чудо? Извинявайте, Вие не знаете, че Мехмед ІІ е помохамеданчил Босна! Вие история не четете ли? Отидох във Франция, на премиера на „Време разделно”, и френски журналисти като Вас, пораснали небостъргачи, да ме вее вятърът, ме питат като деца от отделенията - какво става? Те не знаят кой е турчин, не знаят кой е босненец, не знаят кой е мохамеданин. Те, горе-долу, не знаят къде се намира България. Разбирате ли? Ако ние искаме да ни чуят, да ни видят, да ни обърнат внимание, това е ваша задача. Защото ти може да имаш глас, ама някой трябва да те запише, трябва да те сложи на някакъв носител, и трябва да те покаже на света.
Това затъмнение, което се прави неизвестно защо, тази Османска империя, за която се приказва, за този неосманизъм, той е само резултат на едно дълбоко невероятно невежество. Първо - в България и после - по целия свят. Имало ли робство в България? Имало ли насилствено помохамеданчване? Мили хора! Първо, Османската империя има 500 години история. Обаче за 300, почти 400 години от тях, ще Ви кажа само две думи. Имало ли е робство? Всеки две-три години е събиран набор от мъжкото население на християните на Балканския полуостров и момчетата, които са прибрани в набора, стават роби. Аз, не мога да разбера – как е възможно да се приказват неща, след като си седи кръвният данък, и след като се знае, че в момента, в който твоето дете мине през прага на майчината и бащината си къща, той се обявява за роб на султана, той има социален статус „роб”. Една част от тях стават еничари. Друга част (интересно защо се мълчи за тях) попадат в дворцовото училище Ендерун и създават управниците на османската държава, които са бивши християни. Човека го обрязват и той става роб. Запомнете я тази дума. Непрекъснато - държавата създава държавни роби. Колко са тези хора? По времето на Сюлейман Великолепни (дават филма) по негово време има 30 девширмета; по 15 000 души да са събирали – половин милион души са превърнати в роби. От тях 150 000 души са умрели по бойните полета. А останалите къде са? Те са в градините, те са на галериите, те са роби. Във „Великолепния век” виждате Ибрахим – роб, роб, роб. Ама кой обръща внимание? Той си е действително роб на султана, на султана всеки момент може да му дойде на акъла да го убие, той е животно, той е говорещ инструмент. Не мога да разбера, кой има полза от това да не се казват истинските имена на нещата. Османска империя?! И ние сме били Османска империя.
По царско време някакъв офицер написа една книга – „Българските въоръжени сили по време на Средновековието”. Човекът казва, че българските въоръжени сили са били част от военните сили на Османската империя! Всички големи победи на османското оръжие са спечелени от еничарите. Бащата на Сюлейман І Великолепни - Селим І Явуз /Страшни/ превзел Египет, Финикия, цяла Сирия… водейки български войски! Водейки български момчета. И когато този, обявеният за фалшификат документ от „Време разделно”, на попа – „пълен фалшификат”, „измислен”…– добре, така да бъде. Там много точно българите казват – „но ние ви помагахме във войната в Египет”. Ние сме били част от империята, ние сме давали нашата сила на империята, нашия ум на империята. Ние сме участници в това, което е ставало в империята. Сега, дали това е въпрос на самочувствие, нека да го решим, както сме се събрали заедно. Но, за мен, това е част от историята на българския народ.
Това, което направи този роман, който все пак запозна много милиони хора по целия свят, между другото, и мюсюлманите. Романът е издаден и на турски, и на арабски, но е издаден в Сирия. Сега да се запитаме - бихме ли могли да дадем „Време разделно” в Сирия? Вероятно не. Затварянето на очите за проблемите, които поставя този роман, за проблемите, които нашата действителност в момента поставя… (на всичкото отгоре, появиха се тези изявления на Ердоган, които да не ги коментираме, не сме на политическо събрание). Историята, за съвършено ненужен, сетен път доказва, че не е никаква история. Всичко е едновременно. Това, което е ставало, става и в момента, това ще става, ние не бива да го забравяме и просто трябва да запазим своята чувствителност към тези явления.
Стотици писма получих, като излезе романът, главното, което се приказва в тях, беше, от българите от другите части на България: „Благодарим Ви, че показахте благородството на тези хора и тяхната борба”. Самите българомохамедани пишеха: „Благодарим, че показвате, че ние сме се борили”... Защо е всичко това? Кой, в края на краищата, има сметка цялата тази работа да се разбърква? Да се рови в пепелта, обаче не да търси въглени, а да търси някакъв почернял кокал - това ще го кажете Вие. Проблемите, които поставя нашето събиране в момента и този роман, просто с няколко думи няма да се решат и няма да се обсъдят. Благодаря.
(….)
Ако си представим, че гласът на света е съскането на една змия, в това съскане, в момента световната медийна среда и хората, които я представят, чуват съскането: ссссензация, ссссекс, ссскандал. Това е новината. В същото време обаче тя, змията, си казва: сссмирение, ссскромност, сссолидарност. Змията, едновременно представител на подземното царство, а и представител на световната мъдрост и на вечността (защото може да си лапне опашката). Цялата медийна среда, не само в България, а и в медийния свят, не се занимава задълбоченост проблемите. В момента в света се развива една, бих я нарекъл ужасяваща тенденция, която може да бъде наречена така: обявен е краят, обявена е смъртта на националната независима държава. Националната държава е нещо, което е минало. Това се предава в Софийския университет, това се предава в Свободния университет, това се печата във вестниците. Националната държава е птеродактил. Тя е тиранозавър рекс, тя е някакъв си …завър. Сега ние вече сме регионални образования и прочие, и прочие. Четете вестници - вие ги пишете. Не знам колко от вас ги четат другите вестници, обаче - големи статии, от умни хора, които си пишат сега, след като е минала епохата на националната държава и ние вече навлизаме еди къде си. Това е напечатано. Това се чете. Хората те обявяват за птеродактил, ние в момента тук, които сме се събрали работим с понятия, които ги няма в реалния живот вече. Какъв е този патриотизъм, какви са тези глупости? Светът не се интересува от това, според тях.
Реакцията е ужасна, реакцията е – човечеството се хваща отново за тоягата и за кривака. Това, което се случва във Франция, което се случи в Германия, което се случи в други държави, което може да бъде наречено национализъм. Това всъщност е един много нормален глас, с който човекът казва: „Слушай, аз искам да съм французин”. Това, че той ще се обича с германеца, ще спи с испанка, няма нищо общо с това, че той е французин. Той иска да бъде французин. Сега нашият голям въпрос е - искаме ли да бъдем българи? Най-напред трябва, у тези млади хора, да бъде създадено самочувствието, че това, което е създала България. , просто си заслужава. Финландското Възраждане и българското Възраждане започват с една и съща фраза. Паисий казва: „Защо се срамуваш, да се наречеш българин?”, а финдалндецът казва: „Започва Възраждането. Ние сме финландци”. Това е фразата, с която започва тяхното възраждане. Атакува се точно това.
Световната култура и световният напредък е възможен само като синтез, но след синтеза има елементи – отделни, самостоятелни елементи. Нещата, за които приказваме, никак не са лесни, и никак не са прости. Те започват първо с образованието в училище. Човек се ражда като котетата. Това, с което възприема света, е вътре в мозъка, а това, чрез което го възприема е очила, които се наричат култура. Човекът вижда, според това - какви очила са му дадени, ако очилата не са точните диоптри, ако са мръсни, ако по тях се хвърля кал, ако се хвърля мръсотия човекът не вижда правилно света. Нашите деца не виждат правилно света, защото ние не им даваме нормално образование. Ето го специалистът по образованието, академик Сендов. Сто пъти по-добре от мен ги знае тези неща. Обаче печалният факт е този. Ние имаме една класа на жилетки и те се наричат учители. Аз написах между другото във вестник, ще ви покажа заглавието: „Да съберем пари, да купим тоги на учителите”. Ние трябва да наметнем с тоги тези хора. Да им дадем самочувствието, че те възпитават народа, наречен българи. Както го е казал Паисий – имали сме царство и господарство, важно е какво в момента имаме. Че сме го имали, добре е, трябва да го знаем, това ни дава самочувствие, но ние в момента трябва да докажем, че заслужаваме нашето тук. Литература - има литература. Не говорим вече за живи, измрели са. Умрял е Йовков, Елин Пелин, Димов. Площад в Мадрид, плоча. „Тук живя Димитър Димов”. И е хубаво, когато живя Димитър Димов, има ли една книга на Димитър Димов, преведена на испански? Няма. Може ли да повярвате? Казвам ви го. Няма книга на Димитър Димов преведена на испански език (аз имам две книги преведени). Това нормално ли е, къде е държавата? Преводачи. Събирахме преводачи, обичахме се, прегръщахме се, преведоха ме. В момента, ако решат да ме превеждат - измряха. Измряха. Свърши. Няма млади хора, които от чужди народи, които имат свой собствен език, и да знаят български като собствен език. Няма ги. Измряха. Отидоха си. Остаряха. Измориха се.
Македонците. То да ви разправям - да седнете да плачете какво правят македонците, какво правим ние. Идват американски професори, които ми разправят: Той отива при професора и му казва: „Плащам ти заплатата за една година. Давам ти 30 000 долара хонорар. Ще напишеш 60 страници книга, че Григор Пърличев е македонец”... Идва при мен американският професор и ми казва: „Антоне, така и така, да приема ли?”. Викам: „Ти смяташ ли, че Григор Пърличев е македонец?”. „Ами не е”. „Ами като не е – ще си продадеш съвестта за 30 000 долара ли?”. „Ами вие защо не го направите?”. „Ами няма да го направим, защото няма кой да го направи”.



Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. socialismus - Страшно
03.01.2014 12:32
„Ами няма да го направим, защото няма кой да го направи”.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: patzolino
Категория: Политика
Прочетен: 331834
Постинги: 156
Коментари: 259
Гласове: 355
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031