- Има най-различни версии за това защо се стигна дотук. Едни анализатори казват, че преходът е свършил, други, че тепърва започва. Можете ли да направите една генеалогия на процесите, довели до оставката на правителството?
- Аз не обичам конспирологията, но мога - във ваша чест - да стъкмя няколко конспирологически хипотези. Ако искате, можем да открием американска следа, защото Борисов първо премахна, т.е. уволни Симеон Дянков. А според мен това правителство имаше трима министри, неуволними от премиера - Симеон Дянков, Николай Младенов и Цветан Цветанов. Това са такива кадри „на когото трябва”, че ако се опиташ да уволниш някой от тях - теб самия те уволняват.
Но ако искате, можем да видим и руска следа, тъй като Мечката много отдавна ръмжи, а напоследък ръмжи особено силно. Да, ние българите, имаме една особена привилегия - да не вземаме съвсем на сериозно това мечешко ръмжене - но е така само до определен момент. В полза на тази конспирологическа хипотеза работят и някои очевидни факти. Че
Борисов се обади на Путин и на следващия ден подаде оставка.
С много странно обяснение - че демонстрациите са го накарали да направи така. Но това е доста смешен мотив, защото целият свят се тресе от демонстрации, но правителствата не падат. В България 1000 души изразиха несъгласие с нещо, а премиерът веднага ги чу.
Всъщност имаше много по-сериозни причини за оставка на това правителство. Но очевидно Борисов не иска да каже истинските си мотиви. И това е негово право. Но точно това на мен не ми е интересно. И въпросът за “следата” изобщо не съвпада с въпроса за обяснението.
Нека ви го кажа като аналогия. Когато човек мине определена възраст, след 90 г. например, той може да умре от всичко - от грип, настинка, подхлъзване, просто идва един такъв период, когато вече ресурсът ти е изчерпан и може да те повали всичко. Точно както предвиждах миналата есен - че политическият ресурс на това правителство е паднал под нулата.
Второ, в дните, когато ГЕРБ спечелиха изборите, аз обяснявах на журналистите, че да се отнеме властта от Борисов би било лесно - като да се издърпа близалка от ръчичката на дете, т.е. няма никаква трудност тази власт да бъде отнета, но до настоящия момент нямаше значим интерес от това.
- Кой му даде властта и кой му я отне?
- Сега стигаме наистина до сериозния въпрос. Аз не съм любопитен и мога да почакам да науча някакви за мен ключови факти, които ще ми отговорят на простия въпрос: кой е заинтересован от свалянето на Борисов? Дали са американци, дали са руснаци, дали са поотделно, дали са заедно...
Важното е друго - Станишев, неговият предшественик, вървеше по една алея, която беше сравнително широка, между Москва и Вашингтон. А сега тази алея е стеснена много,
това е вече козя пътечка, по която и доста по-сръчни от Борисов не биха могли да минат.
Така че, обективно погледнато, в политиката се стъмнява и възможностите на кабинет от такъв тип в България намаляха крайно.
Лично Борисов, стараейки се да е в мир с всички, според мен омръзна и на Москва, и на Вашингтон. Той отдавна дразни Кремъл, според мен повече, отколкото трябваше. А пък и те излишно сериозно го възприемаха. А съдейки по косвени белези, той не успя да стане любимец и на американците. Един мой остроумен приятел и умен политолог отбеляза, че Бойко е станал жертва на несподелена любов - защото любел страстно американците, но те не му отговорили с взаимност.
- Възможна ли е трета хипотеза за отстраняването на Борисов: "поръчителят” да са представители на подземният свят, с които той е пряко или непряко свързан?
- Това звучи романтично, но аз не вярвам на такава хипотеза. Ако наистина е така, теоретично, това би означавало, че той е бил по-слаб дори отколкото аз си мислех. Когато си на власт, никакъв престъпен бизнес не може да те уплаши. Нашата държава е бутафорна, тя е жалка. Но срещу престъпния свят тя е добре въоръжена. Да, тя зависи и от него, но ако пожелае, би могла да го наплаши много. А хипотезата, че мутрите свалят Бойко, е т. нар. „революционна романтика”, това не е политология. Нека почакаме малко и ще разберем какво точно е станало.
- Силов или слаб политик е Борисов?
- Аз имам дълбоко несъгласие с цялата българска журналистика и голяма част от политолозите, които през цялото време не спряха да глождят цървулите на премиера. А Борисов не е политик, той е симптом. И сериозният политически разговор започва с въпроса: симптом на какво е този човек? Интересът ни към личостта му, към душевните му характеристики ни води в друга, невярна посока. Аз не съм привърженик на психологизацията, нито пък на романтичните истории за срещи по вечерно време. А Борисов, казано афористично, е наказание за нашите грехове. Не може 20 г. да се гавриш с всичко, което имаш, със здравия смисъл преди всичко, да правиш безумни упражнения и накрая да не дойде Борисов или „брат му”.
Борисов е Ивайло на българската история, Бърдоква, разпад на политическата система, гниене, излизане извън здравия разум, това е Борисов.
Но защо за това да е виновен той? Нима той не е опредметеното колективно безсъзнателно на българския народ? Тук е актуален Карл Густав Юнг, а не Жан-Жак Русо. В него народът ни видя защита от неправдите и разбира се, съвсем глупаво и наивно се излъга. Защото каква защита може да бъде Борисов, като е продукт на същата система?!
Второ, той си остана чужд на интимните механизми на системата, стана инструмент в нейните ръце, но никога няма да разбере това.
Той никак не е глупав, но за тези неща е доста семпъл.
Аз така и не повярвах, че той е на власт. Той беше образът, лицето на властта. Според замисъла той трябваше да бъде на някакво светло място и всички прожектори да са насочени към него, за да се осигури спокойствието и комфорта за тези, които са в тъмното. Невероятно е защо и до днес българската журналистика не пита какво има в тъмното. Защо се занимава от сутрин до вечер с Борисов? Не е ли очевидно, че той е сложен като атракция, да привлича вниманието на хората, за да не може обществото да се пита какво става в икономиката, в социалните отношения, в културата, във външната политика, в националната сигурност?
- Употребихте глагола „сложен”. Кой го сложи на тази най-висока точка на властта?
- Добре, да направим генеалогия. Той беше народен любимец, не е първият и боя се, няма да е последният народен любимец. Някъде към края на 90-те г. на миналия век системата, която беше измислена от колективния български Луканов, достигна едната от своите реални цели, подчертавам - реалните, а не огласените пропагандно цели. Още към края на Костовото управление аз видях, че те успяха да направят първото от двете неща, които искаха, а не това, което обещаваха да направят. Те присвоиха държавните имоти, обявиха ги за своя частна собственост и така решиха, че са изминали пътя от прослойка до класа, че са наистина вече класа, и то капиталистическа класа.
Реалният субект на българския „преход” е българската държавно-партийна комунистическа номенклатура от 80-те г. на ХХ век, това, което аз наричам „колективен Луканов”. Тя е реалният субект, и тя плати на социолози, психолози, политолози, журналисти, за да създадат аурата и видимостта на преход. В това номенклатурата успя. Първо, успешно присвои държавния имот, но с втора точка не можа да се справи. Просто защото това беше невъзможно мечтание – то е неизпълнимо и във физически, и в логически смисъл. Та те вярваха, че ще станат класа! Но това става по друг начин.
Оттогава ние живеем в България номер „четири и една втора”. Както номерираме българските държави - Първа българска държава, Втора, Третата българска държава (която беше между края на ХІХ и средата на ХХ век - Царство България), а имаше и Четвърта – условно да я наречем Живковата държава. Нашите реформатори обявиха края на Четвъртата българска държава на Живков - не много приятна, но стабилна и автентична. Те я убиха по Разколниковски и обявиха създаването на Пета българска държава. Но не успяха, Пета България не можаха да създадат. Затова днес ние живеем в условията на България с номер Четири и половина.
Това е България на феодално-родовия социализъм, маскираща се с европейска фразеология, на която впрочем в Евросъюза никой не вярва.
Ето затова живеем с неотстранимото усещане, че това, което виждаме, не е вярно, че политиката у нас не е автентична, че е като живота - „разказ на луд, пълен с вой и скърцане на зъби, но лишен от всякакъв смисъл”. Отвсякъде изкачат някакви призраци, издават плашещи звуци и си скриват след това. „Желю Желев или гражданска война!”, „Сполука за България!”, „Кой не скача е червен”, „Искаме си Царя(!)”, „Да си върнем България!”. Борисов пък обещаваше „да демонтира ДПС”. Каквото и да значи това.
Към края на 90-те г. обществото започна като колективен субект, но не много съзнателно, да усеща дискомфорта. Започна да се ражда прозрението, че не я караме както трябва, че нещо не е наред,
революцонният патос отстъпи място на постреволюционен махмурлук.
Но той беше голямо откритие за политическите технолози. Най-простата задача за политическата технология е да превърне смътното обществено недоволство в протестен вот, а след това и в политически ресурс.
От края на миналия век в България политическите мероприятия са симулакри. Първо се появи Добрият Дедо Цар, когото всички обичаха, гласуваха френетично за него, а той действаше разумно, на принципа „Вземи парите и бягай!”. Той много добре знаеше, че е еднократен министър-председател, като тези изделия, които се употребяват един път и се изхвърлят. Той беше добре възнаграден, хората около него се позамогнаха, и с много разум, присъщ за възрастните хора, Величеството изпълзя някъде на тъмно. За да не го безпокоят.
След това дойде следващата вдъхновена авантюра „3-5-8”. Тя беше от същия тип. И трябва да признаем, също беше приета на драго сърце. А накрая дойде Националният спасител Бойко Борисов. С други думи ние сме свидетели на едно и също нещо: на вечното завръщане на абсурда на политическата безсубектност. И като няма субект, субстанцията е субект. "К’вото е - Т’ва е!". „Ония Пак Ни Излъгаха” - а ние сме невинни, бели и пухкави.
Народът обича своите спасители със стокхолмска любов.
Обичахме Бойко, ще обичаме и Безуханова, кой би ни попречил! Общественият протестен вот и дълбинното социално недоволство има за основа екзистенциалното усещане, че тук животът е дълбоко не наред. Да, и в най-успешните общества има хора вечно недоволни, но те никъде по света не определят обществения климат. И аз не говоря за тези вечно недоволни, те така се раждат и са малко. Аз говоря за другото недоволство - онтологичното усещане на българския гражданин, че този свят не върви на добре.
Чух, че скоро виден български политик, боя се - социалист, е казал на своите съпартийци: Разберете най-после, така ще вървят нещата. Ние ще ставаме все по-богати, а вие ще ставате все по-бедни. Когато говориш на съпартийците си на „ние” и „вие”, това е един хубав, здрав цинизъм, но и реализъм. Реален цинизъм, израз на цинична реалност. Ето, това е гласът на системата. И общественото усещане за дълбока нередност в живота е точно и адекватно. Но колко е дълъг пътят от чувствата до разума.
- Говорите за онтологичен скандал, но Станишев каза: "Хладилникът победи телевизора".
- Не се поддавайте на такава провокация. Това е вулгарна лява социологизация и не бива да се прави. Първо, предлагам да отхвърлим скритите аксиоми на лявата романтика, които вече не са актуални.
Когато едно общество обеднява, от неговото потъване и пропадане не нараства неговият революционен потенциал.
От това, че хората оскотяват, следва, че ще оскотяват още повече. Ако успееш да докараш човека до скотско състояние, не можеш да очакваш, че той ще живее с поглед в светлото бъдеще, а само ще мисли какво ще яде след малко и къде ще спи.
Човекът е пластично същество. Можеш да го натикаш като червей в калта и той да живее и умре там.
Това имах предвид преди малко, когато ви казах случая с онзи партиец, който заявил: Вие ще сте все по-бедни, защото сте тор! Можеш да превърнеш хората в тор и те няма да се разбунтуват. Вярата, че обществото ще се разбунтува поради обедняване е революционно-романтична вяра. Тя не е актуална.
Ако искате една аналогия: има едно вещество - тротил, експлозив, военно средство, което гърми. Но тротилът сам по себе си прилича на халва. То може да се хвърля, да се блъска, може да гори в печката (гори с черен мазен пушек), абсолютно инертно вещество. За да гръмне, на тротила му трябва капсул-детонатор. Можете да го хвърляте, да скачате върху него, но той не може по никакъв начин да изгърми сам. Народът е като тротил. Той може да гръмне страшно, но само ако се намери капсул-детонатор.
В днешната ситуация има дълбоко объркан български народ, който е в ситуация на демонтаж.
Самият народ се демонтира, като му се обяснява, че всъщност не съществува, че е „въображаема общност” и така се свежда до по-ранни форми на социално съществуване. Но няма никакъв капсул-детонатор. В политиката това е политическата организация, т.нар. политическа субектност. Обществото може да оскотява радикално, но оттук не се ражда политическа субектност или политическо действие. Най-много озверели жени, виждайки как децата им умират от глад или липса на лекарства, да отидат отчаяни и да счупят витрините на магазините. Това се е случвало и ще продължи да се случва. Ще дойде жандармерията, ще ги пребие, убие и всичко ще се оправи. Светът е пълен с общества, където оскотялото население не може да направи нищо, защото няма как да го направи.
- Не сме ли в подобна ситуация? Народът иска промяна, но не знае каква точно, не знае и какви са законовите механизми да се случи това.
- Народът винаги мълчи. Това е фундаментален историко-политически принцип. Затова голямата битка е да говориш от името на народа. От името на народа по нашите земи винаги е говорила интелигенцията. И тъй като нашата интелигенция е напълно деградирала, деморализирана и шашардисана, няма кой да говори дори от името на народа. Народът е мълчалив субект. Народът има мълчаливо присъствие, „мълчаливо мнозинство”. Той може да умре мълчаливо и да не го забележат. И на негово място ще се появят „хората”, неговите сънародници, хората които се бият в трамвая кой да седне първи и споделят отчаяно как „този път вече няма да си платя тока, защото не може за една стая да ми искат 400 лв.”. А аз ги питам: Къде ще ходят, чe няма да плащат? Ще плащат и ще пеят! А другият път ще бъдат 800 лв. И пак ще плащат. И ще плащат, докато умрат!
- Какво се прави в такава ситуация?
- Скоро ще разберем кой плати на футболните агитки да изразят революция, но забрави да им каже какви са техните искания. Да, аз не се съмнявам, че има огромно обществено недоволство. Не се съмнявам, че хората осъзнават живота си като състояла се беда и се чудят как да избягат от тази беда. Аз съм сигурен, че хората са недоволни и това е очевидно. Та нима аз съм доволен?! Но там, където се ражда воля за промяна, винаги има хора, които знаят какво НЕ искат и знаят - заедно с това - и какво искат. Ужасно подозрително е, че тези днес, които изобразяват революционен народ, не знаят какво искат. Такава ситуация е описана от Салтиков-Шчедрин: „С утра хочется что-нибудь, но неизвестно что – то ли севрюжину с хреном, то ли конституцию...” (превод: От сутринта ми се иска нещо, но не знам какво... Риба с хрян или Конституция).
Вдъхновителите на революцията забравили да измислят за какво се борят,
но затова пък искат „правителство с участие на гражданското общество”. А аз се питам няма ли да кажат кое е гражданското общество. Иво Прокопиев? Саша Безуханова? Майка Тереза? Мадона? Аз лично предпочитам Бьорк. И ако може, в гангнам стайл!
Това е протест, искрен докрай, енергията му е искрена и автентична, но тези, които се опитват да го обяздат, не са в състояние да формулират цели. А борците за пряка, разбираш ли, "димукрация", вече дискретно са си регистрирали партийките, и само чакат да бъдат поканени във властта.
Да, нищо не става без технология. Орлеанският херцог платил пиенето на 5-6 хиляди парижки санкюлоти, с което започна Френската революция. А тя беше велика и истинска! Започна с революционни безпорядъци в Париж, до края на втория ден санкюлотите, добре напити от чичото на краля, разгромиха Версай, атакуваха седалищата на френската аристокрация. Така започна Великата френска революция. Но зад пияните санкюлоти, т.е. градският плебс на Париж, идваше могъщото френско трето съсловие, което в началото беше нищо, но накрая стана всичко. А у нас всичко ще стане Божидар Данев и американо-българското властно лоби. Но те още отсега са всичко...
Аз не възразявам добре подгряти с алкохол революционни активисти да обръщат коли и да палят кофи за боклук. Революция, бате! Съгласен съм. Но когато някой сериозен човек планира революция, той отделя поне две седмици да мисли за позитивната си програма (Дени Дидро дори написа "Енциклопедия" по въпроса и това му отне доста време). А ако не искат да кажат позитивната си програма, значи не е за казване.
- По-скоро нямат.
- Може би. Но аз не говоря за тези, които честно се възмущават по улиците. Някой друг изобразява революцията, гледал съм го и друг път. Помня през 1997 г. как изобразиха „народно-социална революция срещу антинародния комунистически режим на Виденов”. Тогава много се смях, макар че изобщо не беше смешно, защото знаех за какво става дума. Тогава, но с повече култура, с повече пари и с повече хъс, съответните „фактори” организираха „народно-социална революция” (по класификацията на Дайнов). А ние трябваше да обясняваме на червените бабички, че е трябвало да върнем мандата, за да не ни бомбардира ЦРУ с крилатите си империалистически ракети.
Засега предпочитам да твърдя, че все още революция не се наблюдава. Нищо особено все още не е станало. Винаги ще има кой да организира недоволните, да употреби енергията им. Но не бива да разрешаваме да ни въвеждат в състояние на „Оле Божке, как ще живеем?”
Просто имаме правителство в оставка и тази ситуация е описана конституционно. Процесът все още е в правовото поле. Сега, доколкото знам, докато ние с вас си говорим, българските, прости Господи, политици, мислят какво да правят.
Но истинската причина за тази ситуация не е в характера на Борисов, нито пък в характера на безизвестните за мен революционни политически технолози. Истинската причина на всичко, което виждаме, е че
българският политически елит е невероятно амортизиран и изхабен,
и че той вече не може да възпроизведе политически форми, които да работят, да са ефективни, да се ползват с обществено доверие. Накратко казано, между българското общество и неговата политическа класа има дълбоко и непреодолимо противоречие.
