ИЗТОЧНИК: www.sofialive.bg/city/frontalno/172-ogun-sledvaj-me.html

Огън, следвай ме Ако в една стая децата седят по чиновете и никой не гъква, това значи ли, че те в момента учат? Пита Яков Хехт 21 февруари (петък) 2014    

Яков Хехт

    През 1987-а в град Хадера, Израел, един 29-годишен мъж на име Яков Хехт създава училище, в което нищо не е такова, каквото си свикнал. В него няма оценки, няма изпити, няма нито един задължителен предмет. Децата не са разпределени в класове по година на раждане и никой не намира и грам логика в идеята, че всички седемгодишни - само защото са седемгодишни - трябва да могат да пишат и да четат. Яков кръщава това училище демократично, понеже хората в него (от 4- до 19-годишни) се подготвят да влязат с пълни сили в демокрация (а не да служат на диктатура, с каквато цел е създаден онзи модел, който до болка познаваш).

В демократичното училище вярват, че всеки човек (тоест ученик) е уникален и би било пълна загуба на енергия за вселената, ако той не развива точно този свой талант, с който може да й пренареди атомите. Дори да не може да чете и да пише на седем. Затова всеки ученик сам съставя своята учебна програма и сам поставя целите пред себе си. Затова всеки ученик притежава правото, но и носи отговорността, да бъде свободен в избора си какво да учи, как да го учи и на кой етап от трасето да го научи. Затова всеки ученик участва във всяко решение за живота и правилата в своето училище, наравно с учителите и родителите си. Затова всеки ученик следва своя личен път. Поради тази причина няма нужда някой да го кара да учи. Този ученик никой не може да го спре да се учи.

Яков Хехт беше в София миналия уикенд. Участва в Първата национална среща за свободно развитие на образованието, организирана от Национална мрежа на родителите. Говори, спори, беше засипан с въпроси, споделя щедро. Запали много огънчета в много сърца. Утрои пламъка на други, които вече горяха. Беше тук, защото в България има ужасно много хора, които искат децата им да ходят в училище като неговото. И са готови на революция.

Яков, имам един ужасно елементарен въпрос... извинявай, но мира не ми дава. След като в демократичното училище учиш само каквото ти искаш, има ли хора, които завършват без никога да са учили математика, химия или география, да речем?
Може ли първо аз да те питам нещо? Дай да излезем на улицата и да анкетираме всеки срещнат какво е научил по математика в училище, искаш ли?
Може просто да питаш мен какво помня от часовете по математика. Нищо.
Обаче трябваше да ходиш в час и да седиш мирно на чина, нали? Така не само си унищожила собствената си математика, ами може би си пречила и на съучениците си, които всъщност са имали интерес към тази наука? Затова правилото в нашето училище е: в час по математика влиза само този, който иска да учи математика. Иначе няма нужда. Никой няма да ти се сърди, че не идваш. Така класовете стават по-малки и по-ефективни. А, чакай, ще ти разкажа много интересен случай, точно по математика.

Давай.
Всъщност, знам два такива случая. И в нашето училище, и в Sudbury Valley School в Щатите имаше по един ученик, който никога, ама никога, не беше влизал в час по математика. И двамата го направиха за първи път на 18-19. Дотогава момчето от Съдбъри учеше музика, а момчето от Хадера - аквакултура. Бяха се записали на математика просто защото им беше потрябвало. За да правиш музика, имаш нужда от математика. И още в първия час, в първия миг, в който те се докосват до тази наука - и двамата се влюбват в нея. Тя се превръща в целия им живот. И двамата днес са професори. Когато се видим, само за математика ми говорят (смее се). Обаче не математиката е най-важното, което им се е случило в училище.

А какво?
Важното е, че те са се свързали със своята истинска страст. Научили са какво е любов. Научили са какво е да правиш онова, което обичаш. И когато те връхлети такава силна стихия - без значение дали на 18 или на 80 - ти скачаш без страх, без никакво съмнение, че ще успееш... Аз преподавам и в университета и там срещам много студенти, които сякаш имат... някаква машина вътре в себе си. Всичко, което искат, е да минат изпитите. Когато видя нещо подобно, честно, разревавам се, отвътре. Да срещнеш 20-годишен човек без капчица страст! Как е възможно? На теб сега ти е времето! Погледни навън - големите въпроси на живота са там, красотата е там, твоите предизвикателства са там. А ти идваш и ми заявяваш: „Окей, какво искаш от мен? Да прочета този учебник? Добре. Да реша тези задачи? Добре." Ей тук се разревавам.

Какво правиш тогава?
Започвам лека-полека да ги разбуждам. Има ли нещо по-тъжно от приспани хора? Кажи ми, ти защо си жив? Ти защо живееш? За да минеш някакъв изпит ли? Или за да намериш своята истинска страст - онази сила, което ще те накара да промениш света? И като казвам „да промениш света", въобще не говоря за драматична промяна. Визирам единствено това, за което на теб ти пука, за което ти гори огън отвътре. Ти нали ми каза, че твоят син е запален по динозаврите? Да ти кажа ли какво са динозаврите за твоя син? Те са неговият огън. Въобще не ме интересува дали са динозаври, роботи или футболен клуб Барселона. Не са важни те, а това, че едно дете е способно да бъде запленено от света. Ей това е. И нашата роля, като възрастни, е да направим така, че той да не загуби своето очарование от света. Това е огънят, който трябва да поддържаме. Тази магия, която, струва ми се, наричаме „човек". Без огъня губим всичко.

Ти си помагал за създаването на демократични училища по целия свят. Кое е най-сериозното препятствие, което трябва да се преодолее?
(затваря очи, мълчи дълго) Често ме питат откъде започва промяната? От министъра на образованието? От училищните директори? От родителите? От децата? Моят отговор е: промяната може да започне отвсякъде. Тя тръгва от този, който повярва, че ще успее да я случи. В повечето случаи това не е министърът на образованието. Той може да отвори вратата, ако реши. Може да реши и да не я отвори. Повечето министри по света обаче вече са го направили. Отдавна не живеем живот, който предполага, че един-единствен модел ще бъде подходящ за милиард ученици. В миналото е работило, в бъдещето - няма шанс. Всъщност, плурализмът в образованието все повече става реалност - появяват се толкова различни образователни системи. Аз не твърдя, че демократичното училище е добро за всяко дете. Напротив. Има деца, които страдат в моето училище. Да, да, случва се. Има деца, които се чувстват успешни и пълноценни, когато се докажат на традиционните изпити. И това е абсолютно окей.

Да предположим, че министърът на образованието в България отваря вратата...
Няма какво да предполагаме, то се вижда, че промяната ще се случи. Казвам го, не защото познавам българите или българските политици, а защото познавам тях (посочва Гаяне Минсаян и Явор Ганчев от Национална мрежа на родителите). Кажи ми, може ли някой да спре тези хора? Невъзможно! И аз не съм единственият, който смята така. Жена ми четеше кореспонденцията ми с Гая и повтаряше: „Трябва да отидеш в България. Нещо невероятно ще се случи там!"

Кое е най-важното качество, за да сe превърнеш в учител в демократично училище?
Основополагащият момент в обучителната програма за преподаватели е да откриеш собствената си уникалност. Собствената си сила. После се учиш да откриваш уникалната сила и в другите - в децата си, в учениците си, в техните родители, в колегите. Ако не се научиш да виждаш красотата у всеки човек, нищо няма да стане.

Как става този номер с откриването на уникалната сила?
Трябва да намериш поне един човек на този свят, може и повече, който да ти стане много близък, на когото да вярваш и с когото да споделяш своя живот. През него виждаш себе си отвън. Това е първата, голямата стъпка. Затова и фундаменталната задача на преподавателите при нас е да се свържат с децата, да стане този контакт, да се усетят взаимно. Всичко в демократичното образование се основава на дълбоката, искрена, човешка връзка между ученика и неговия личен ментор. Всяко дете трябва да има поне един възрастен в училище, който да го „вижда". Освен, естествено, приятелите. Ако живееш с убеждението, че никой не те вижда, знаеш ли как минава целият ти живот?
Как?
В опити да убедиш всеки, когото срещнеш, в следното: „Аз съществувам. Аз съществувам. Аз съществувам." Вместо да се фокусираш върху онова, което всъщност умееш. Ако обаче вече знаеш, че съществуваш - защото много хора около теб са те „видели" - може да направиш следващата крачка. Затова, пак ще кажа - няма по-важно от връзката между ментор и ученик. Най-големият ми син сега кара казармата. Първата му работа като се прибере за уикенда, е да отиде и да се види със своя ментор. Всеки петък. Ако има проблем, ще сподели с мен, но ще сподели и с него. За такава връзка говоря.

Каза също, че идеята на демократичното образование е не просто да избираш сам какво да учиш, а и как да го учиш?
Абсолютно. За мен например може да е шокиращо схващането, че ако в една стая хората седят по чиновете и никой не гъква, това значи, че те в момента учат. А пък ако не се справят със седенето, без да мърдат, нека им дадем хапчета? 30-40% от учениците по света са на Ritalin (лекарство, предписвано при Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност - б. а. ). Аз лично не мога да седя седем часа, за теб не знам. След като казах това обаче, трябва да кажа също, че в някои от нашите класни стаи децата предпочитат да учат по традиционния модел, в други заниманията напомнят метода на Монтесори, в трети - имат още повече свобода. Дворът е другото суперважно място. Играят, копаят, строят, катерят се по дървета. Това е учене. В същото време по компютрите други деца пък ще се образоват самостоятелно, от софтуер. Трети ще се занимават съвсем индивидуално, по някакъв си техен начин.

Ако моят човек с динозаврите избере да се учи на площадка за разкопки, а друг - на кулинарно изкуство в кухнята, училището прави ли такива съоръжения?
А, не, никой няма да му прави площадка. Той сам ще си направи. В нашия двор много неща са построени от децата. Те си движат проектите, те се сещат, че вкъщи имат необходимите инструменти, те се уговарят с родителите да ги донесат в училище. Веднъж две деца - на 10 и на 11 години - казаха в училищния парламент, че по телевизията гледали някакъв страхотен архитект, който строял невероятни площадки в училища по целия свят. „Може ли да му се обадим, да дойде да направи една и на нас?" Парламентът, естествено, каза: „Ама, разбира се, иска ли питане?" Седмица по-късно децата идват пак. Открили са архитекта, в САЩ е. Свързали се с него, разказали му за нашето училище и той им отговорил, че на драго сърце ще дойде и ще ни направи площадка без пари. Фантастично! Единствено трябва да купим самолетните билети и материалите. Според децата 40 000 долара би трябвало да стигнат. Обаче, вижте сега, училището няма 40 000 долара. Средата на годината е, бюджетът е затворен. Те попитаха: „Ако ние намерим парите, разрешавате ли да строим?" Парламентът гласува „за". И така, един месец тези двамата продаваха всякакви неща, сладкиши, какво ли не, организираха дарителски сбирки сред бабите, обиколиха всички големи предприятия около Хадера, за да искат и от тях. В края на месеца не бяха събрали 40 000 долара.

И какво стана?
Бяха събрали 100 000! Бяха въвлекли цялото училище в проекта. А най-щедрият им спонсор - една електроцентрала в околностите на Хадера - не само им беше дала пари, ами и материали. Бяха им обещали още, че техните работници ще се включат в строежа. И аз се виждам с директора на електроцентралата и го питам: „Абе, аз нали също идвах при теб? Не ми отпусна и пени! Как така сега даде на тези хлапета?" А той: „Ще ти кажа честно. Всички директори на всички училища в Хадера идват да ми искат пари. Аз дори не си правя труда да ги слушам. И теб не те помня. Обаче като цъфнат тези дребните с техния грандиозен план, имаш ли право да не им помогнеш?" На това се учат децата в демократичното училище - да раждат идеи и от фантазия да ги превръщат в реалност. Единственото, което трябва да правим ние, възрастните, е да ги подкрепяме.

Откъс от книгата на Яков Хехт Демократичното образование може да прочетеш свободно тук, или да я намериш в книжарниците от издателство Изток-Запад.

Още идеи за свободно развитие на образованието в България, както и хората, които работят за случването им, може да намериш в Национална мрежа на родителите и в списъка на участниците в конференцията

Текст Елена Друмева / Фотография Васил Танев