"Дами и господа, прекъсваме нашата музикална програма заради извънредно съобщение! Те ни нападнаха с огромна скорост и лукавство!“
Ню Йорк, 1938 година. Орсън Уелс съобщава за нашествието на марсианци по радио Си Би Ес.
„Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал!“
След пет минути настъпва тишина.
Най-страшната тишина
която ще накара милиони слушатели да излязат на улицата. Те са пропуснали началото на предаването, а то е особено важно: „Дами и господа, „Колумбия бродкастинг систем“ представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air (бел. ред. - радиотеатър „Мъркюри“) във „Война на световете“ от Хърбърт Уелс!“
В настъпилата суматоха ранените и починалите от инфаркт са хиляди. „Армията на спасението“ раздава противогази. Някои се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на извънземните...
Всъщност през 1938 г. Уелс прави нещо повече от радиопиеса. Той извършва социален експеримент, с който доказва, че глупостта може да бъде лесно манипулирана. „Простите хора се управляват безпроблемно, но първо трябва да си ги отгледаш“ - цинично обяснява той.
А сега ще помоля, дами и господа, да спрете музиката! Моля ви да го направите, защото
ще предупредя, че България е нападната!
ТЕ са тук и са наистина ужасяващи! Не ги виждате ли? А аз забелязах няколко ТЕ само за пет минути:
Първа минута. Джиесемът на дъщеря ми (13 г.) звъни с „Гангнам стайл“, докато съученичката й Антония се кърши особено неприлично. Двете са се събрали да учат за класното по „Немили-недраги“, но вместо това имитират Бай брадър. До- чувам „Ама, шмръкло, имаш тайна мисия пред съкварчиранчичи!“ Луд хилеж.
Втора минута. На вратата се звъни. Съседът ме напада с яростни псувни, задето на Нова година сме му тропали. „Да ти... майката!“, крещи, а аз не смея да му кажа нищо за пиратките, които хвърляше от балкона.
Трета минута. Тръгвам за работа в адски кофти настроение. Спъвам се в найлонов плик с миризливи обелки, оставен от съседката още на Коледа. Гигантска муха кръжи като нимб около главата ми, докато нервно ръчкам копчето на асансьора.
Четвърта минута. Асансьорът е прясно сменен, понеже предишния го запалиха, и купихме нов, с огледало. Там някой вече е написал „К... за Левски! Омрете свини!“. Има три смачкани фаса на пода, а задължителната храчка се гуши в обелка от тунквана вафла.
Пета минута. Мятам се на колата. Насреща ми се облещва билборд с рисунка на разголена блондинка, която ми намига: „Прекалено красива съм, за да работя!“ Лепенката, която доскоро прикриваше надписа, е паднала и се въргаля сред купища счупени в новогодишната нощ бутилки.
Плача ли, или съм пуснала пръскачката за предното стъкло? Само пет минути, дами и господа, са напълно достатъчни ТЕ да ни сринат...
А помните ли, че навремето вървеше кампания „Да бъдем хора за пет минути“? Мобилен оператор се рекламираше във вестниците със... стихотворения. Едно си бях изрязала:
Човекът бе сътворен от кал, но
днес от желязо е светът.
Тежко на мекия! За малко
да умра от доброта.
Сега, уста безмълвни сключил,
свил гневно на юмрук ръце,
живея и усърдно уча
на зло беззлобното сърце.
Атанас Далчев го е написал през 1930 г. и си мисля, че осем години преди Орсън Уелс той вече е предупредил за нашествието на ТЕ.
Какво ли би станало, ако Далчев беше прочел това стихотворение в ефира на „Христо Ботев“, например? Мноого баавно, с поанта върху „за малко да умра от доброта“, а после продължава с „уста безмълвни сключил“. Накрая стига до печалното „живея и усърдно уча на зло беззлобното сърце“.
Представям си как хиляди слушатели панически излизат от домовете си, за да се изповядат. БЧК раздава противогази на най-големите простаци. Някои дори получават инфаркт заради това, че не са успели да бъдат хора и за пет минути...
„За малко да умра от доброта“
- повтарям си, докато карам към офиса. Стар голф ме изпреварва отдясно. На светофара се отваря вратата на джип и съдържанието на шофьорския пепелник се озовава насред булевард „Васил Левски“. В мен нищо не трепва. Няма възмущение, потрес, няма сянка от гняв. Да свикнеш с простащината, разбрах с годините, се получава естествено. Вдишваш вулгарност, издишваш примирение. Редовните упражнения учат на хладнокръвие, което помага да запазиш разсъдъка си.
Споделих това обиграно умение с моя позната и тя отговори, че вероятно съм дисидент. „Дисидентството в момента е отказът да се превърнеш в простак“ - каза ми тя. Достатъчно е да не изхвърлиш полиетиленовата торбичка с боклук през прозореца. Или да спреш на пешеходната пътека. Достатъчно е да не наругаеш. Самата мисъл, че ти не си като ТЕ, е достатъчна да сгрее поне мъничко изстиналото ти вече цинично сърце. Така ми каза тази позната. И онзи ден, докато обикалях един от десетките столични молове, се благодарих, че не съм като ония с анцузите, дето люпят семки и показват среден пръст на чистачката. Благодарих се аз, благодарих, докато не влязох в тоалетната. Защото това, което видях там, дами и господа, бяха ТЕ! Но абсолютно победили ТЕ. Такива ТЕ, които помитат всякакви вдишвания и издишвания, всякакви приказки за дисидентстване и самовнушения, че можеш да останеш недокоснат:
Пред огледалата десетина напълно еднакви момиченца се снимат с джиесеми. Като казвам еднакви, казвам ЕДНАКВИ. Тънички са, а косичките им са дълги, редки, изрусени и изтънени в краищата. Дънчиците им са с ниска талийка, за да се виждат пъпчетата. Крачетата им се подгъват на платформи от 15 сантиметра, а устичките им са напращели от дъвки. Момиченцата са шумни и се хилят вулгарно.
Снимат се в маймунски пози
за да ги пуснат във фейса. Джиесемите им звънят с песни на Алисия, Деси Слава, Азис. Чувам тежки псувни...
„Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо,
което някога съм виждал!“ - би извикал Орсън Уелс в този момент.
Но не и аз. Дисидентката със студеното сърце стои вцепенена, когато открива, че еднаквите момиченца са от класа на нейната дъщеря. Дали и тя не е тук? Не мога да я открия. Но как всъщност бих могла да я различа, дами и господа?
„Внимавай да не я изпуснеш!“ - грижовно съветваше баба ми, докато къпехме нашето малко момиченце в бебешкото корито. Днес обаче ми се ще да призная: Да, права беше, бабо, но родителите често се разсейват. В понеделник ще оставят детето си да се върне само от занималнята. Във вторник няма да му проверят домашните. В сряда ще му позволят да гледа „ВИП брадър“. После ще следват много четвъртъци и петъци, много съботи и недели, когато няма да му обърнат внимание. Ще го пуснат да се щура немило-недраго в този груб свят.
И ето как успяха ТЕ, дами и господа. Ние им позволихме да го направят. И пет минути не намерихме да обясним на децата си,
че пошлостта оглозгва душата
а беззлобното сърце е дар, от който не бива да се срамуват. Не им казахме, че красотата не е изрусена косичка, нито еднаквост. Тя не е „да не работиш“, а тъкмо обратното. Красив те прави умението да мислиш и да се радваш от положеното усилие. И затова „красотата ще спаси света“, мили наши деца - ето това не на- мерихме време да им кажем...
Прибирам се и запалвам цигара. И докато пуша, си мисля, че имам точно пет минути, за да реша дали да я изгася в пепелника, или да метна фаса през прозореца.
Следва тишина. Най-страшната тишина, в която ще направя много важен избор.
Всяка минута, дами и господа, е решаваща във войната на световете.
(в. Преса, печатно издание, брой от 355 от 05 януари 2013)
Любослава РУСЕВАПравителството на България върши държавн...
Контрапротестират одъртелите Павлик Моро...